Постинг
23.03.2009 22:44 -
За една по-различна любов
Автор: katt
Категория: Тя и той
Прочетен: 1485 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.12.2011 02:01
Прочетен: 1485 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 26.12.2011 02:01
Имаше едно стихотворение, което започваше с "Когато любовта започне да боли, тя става на поезия". И питам се...значи ли това, че като не съм писала от повече от година, че не ме е боляло или че е нямало изобщо любов в живота ми?
Може би е нямало наистина онази любов, с която бях свикнала. Нямаше го онова пламенно влюбване и традиционното развиване на една връзка, което бях неведнъж изживяла, за да мога да оприлича, това което ми се случи. Но това съвсем не означава, че нямаше нещо. И то не беше просто нещо си - малко и незначително, а нещо различно, специално. Като малките неща, които са едновременно толкова дребни и толкова важни. Това беше едно усещане между двама души, толкова уникално и неповторимо, което не може нито да бъде сравнявано, нито оприличавано с каквато и да е отминала емоция.
Случи ми се. Едно момче - толкова истинско, чисто, с една широка усмивка и натрапчив заразен смях. Той беше най-добрият ми приятел. Доколкото вярвах, че може да съществува такъв.
Но както винаги няма идеални ситуации, хора и характери. А когато нещата започнат да се отклоняват, не винаги можеш да реагираш навреме. Пък и как да реагираш... никой не ти казва, не ти показва - няма формули, нито място за грешки. Така че се пускаш по течението и нещата сами се подреждат, без да ги премисляш и да се тревожиш за тях.
Понякога се питам дали съм загубила с това, че не съм постъпила.. просто някакси. Но нима е нямало да дойде момента, когато пак сме щели да стигнем до тук? Можем ли непрестанно да заобикаляме пътните знаци, които така или иначе показват задънената улица? Спечеленото време наистина ли е винаги спечелено?
Скъсената дистанция изигра своята лоша шега. Границите се размиха. До къде стига линията за приятелите, след която личното пространство става прекалено лично?! Трябва ли да я има изобщо или без нея винаги се стига до объркване на ролите?
Когато хората си станат прекалено близки... когато ежедневията им се смесят и започнат да имат свои си шеги, мигове... светове. Когато свикват и характерите започват да преливат един в друг... значи ли това, че и чувствата между тях трябва да направят същото?
Нишката се изплъзна... и нито един от двамата не можа да види вече края й и да върне нещата обратно.
Приятелството се превърна във вид връзка. Дори и само платонична - пак си остава връзка. Отново не си ти след края, отново губиш приятел и част от себе си... Отново този миг от живота ти няма да се повтори и няма да се смееш по начина, по който преди...
И не можеш да кажеш "не тръгвай", защото той никога не е бил с теб, нито ти с него... Няма развитие. Няма и да има, защото то ще бъде с други хора. Но всеки се е превърнал в пречка за другия, която трябва да разруши, за да си даде шанс да изгради пълноценни отношения с някой друг.
Та така краят е като всеки друг край. И любовта пак е любов, макар и не обичайната. Отново я губим и преживяваме
и по време и след...
Може би е нямало наистина онази любов, с която бях свикнала. Нямаше го онова пламенно влюбване и традиционното развиване на една връзка, което бях неведнъж изживяла, за да мога да оприлича, това което ми се случи. Но това съвсем не означава, че нямаше нещо. И то не беше просто нещо си - малко и незначително, а нещо различно, специално. Като малките неща, които са едновременно толкова дребни и толкова важни. Това беше едно усещане между двама души, толкова уникално и неповторимо, което не може нито да бъде сравнявано, нито оприличавано с каквато и да е отминала емоция.
Случи ми се. Едно момче - толкова истинско, чисто, с една широка усмивка и натрапчив заразен смях. Той беше най-добрият ми приятел. Доколкото вярвах, че може да съществува такъв.
Но както винаги няма идеални ситуации, хора и характери. А когато нещата започнат да се отклоняват, не винаги можеш да реагираш навреме. Пък и как да реагираш... никой не ти казва, не ти показва - няма формули, нито място за грешки. Така че се пускаш по течението и нещата сами се подреждат, без да ги премисляш и да се тревожиш за тях.
Понякога се питам дали съм загубила с това, че не съм постъпила.. просто някакси. Но нима е нямало да дойде момента, когато пак сме щели да стигнем до тук? Можем ли непрестанно да заобикаляме пътните знаци, които така или иначе показват задънената улица? Спечеленото време наистина ли е винаги спечелено?
Скъсената дистанция изигра своята лоша шега. Границите се размиха. До къде стига линията за приятелите, след която личното пространство става прекалено лично?! Трябва ли да я има изобщо или без нея винаги се стига до объркване на ролите?
Когато хората си станат прекалено близки... когато ежедневията им се смесят и започнат да имат свои си шеги, мигове... светове. Когато свикват и характерите започват да преливат един в друг... значи ли това, че и чувствата между тях трябва да направят същото?
Нишката се изплъзна... и нито един от двамата не можа да види вече края й и да върне нещата обратно.
Приятелството се превърна във вид връзка. Дори и само платонична - пак си остава връзка. Отново не си ти след края, отново губиш приятел и част от себе си... Отново този миг от живота ти няма да се повтори и няма да се смееш по начина, по който преди...
И не можеш да кажеш "не тръгвай", защото той никога не е бил с теб, нито ти с него... Няма развитие. Няма и да има, защото то ще бъде с други хора. Но всеки се е превърнал в пречка за другия, която трябва да разруши, за да си даде шанс да изгради пълноценни отношения с някой друг.
Та така краят е като всеки друг край. И любовта пак е любов, макар и не обичайната. Отново я губим и преживяваме
и по време и след...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 1241
